Паричният ред :критика на теорията на парите

На 28 ноември 1917 година, три седмици след първия ден на съветската революция в Русия, болшевишките комисари В. Р. Менжински и В. В. Оболенски успяват да получат ключовете от трезорите на Емисионната банка на Русия Госбанк. На 30 ноември те доставят в Смолни 5 милиона рубли, което формира първия паричен фонд на съветската власт. Пет дена по-рано те успяват да „отнемат” и ключовете от трезора, където се съхранява златният запас. Те арестуват управляващия московската кантора на Госбанката Ковалницки, които дълго време крие ключовете от трезора. По този начин те изпълняват задачата поставена им от Ленин, а именно да намерят ключовете от трезорите. По думите на Ленин това е „решаващо за революцията”. Като исторически грамотен революционер Владимир Илич много добре познава опита на Парижката комуна, просъществувала само 72 дена през 1871 г.. Тогава неспособността и колебанията на комунарите да овладеят френската централна банка и да получат пари, с които да покрият своите разходи, води до тяхната гибел (тази грешка на комуната многократно е посочвана от Маркс и Енгелс).
В първите дни на октомврийската революция съпротивата и саботажа на служителите в Госбанк е изключително организирана и мощна. Те продължават да подпомагат временното правителство и да му прехвърлят пари, въпреки че още на 11 ноември взвод матроси е въведен в сградата на банкатаi. Няма съмнение, че обладаването на ключовете от паричните складове е решаващо за новата съветска власт. Веднага възниква логичният въпрос: ако ключовете не бяха намерени и новата съветска власт не бе получила пари за да финансира своите „крещящи нужди”, би ли могло да се мисли че пътят на Русия щеше да бъде друг, а следователно друг щеше да е пътят на Европа и света?
Почти 80 години по-късно, в края на януари 1998 г., половин година след като индонезийската рупия започва лавинообразно да губи стойност (в резултат от Азиатската криза, 2 юли 1997 г.), президентът Сухарто кани американския икономист Стив Ханке за свой съветник. Стив Ханке предлага (както обикновено) въвеждането на паричен съвет. Неговата идея е подкрепена от редица известни икономисти като Милтън Фридмън, Гари Бекер, Руди Дорнбуш, Робърт Мъндел, Алън Уолтърс и др., които виждат във въвеждането на паричния съвет проява на икономическа рационалност и разумност. МВФ (в лицето на Мишел Камдесю) и американската администрация (Бил Клинтън) заплашват категорично, че ако тази идея стане реалност, то Сухарто трябва да забрави за 43 милиардната помощ. В същото време същият Мишел Камдесю е благосклонен за въвеждане на паричен съвет в Русия и Бразилия, които имат почти толкова готовност (ако се съблюдават изискванията на МВФ), колкото и Индонезия. Според Ханке (Hanke, 2002), а и няма основания да не се подкрепи неговото наблюдение, политическата промяна (смяната на Сухарто) изисква да не се извърши смяна на паричния режим за да може кризата да се задълбочи. Един от бащите на политическата смяна Пол Улфовиц (посланик в Индонезия в периода 1986 — 1989) е противник на Сухарто. Ако се спазва обаче логиката на неговите „десни” възгледи, то той би трябвало да подкрепи паричния съвет. Така в този случай ясно се вижда, че паричният режим е пресечна точка на интереси, власт, политика и идеологияii.
Въпросът, който си поставям е следният: къде, в кой съвременен учебник по теория на парите, са разказани истории, подобни на тези за ключовете на Госбанката, както и за цялата, изключително пъстра и наситена парична история след октомврийската революция, или историята пък за индонезиеца Сухарто и неосъществения паричния съвет ? Защо скриването и намирането на един ключ да не е по-важно за паричната теория от построяването на една крива (една функционална зависимост) ? Истории, подобни на тази за ключовете, са съществували в други периоди и други страни. В кой учебник по теория на парите се излага реалистична теория за паричните режими, като резултат от борбата за власт на различните индивиди, групи, класи и нации? Някои би казал, че това не е нужно, това не е икономика, това е история, социология, политология или дори художествена литература. Това не е вярно. Според мен, именно такава трябва да бъде икономическата теория и теорията на парите. Другото е, както някъде се бе изразил по друг повод Милтън Фридман, построяване и насочване на космически кораб към ненужна звезда. Въпреки, че ако трябва да бъдем още по-коректни, начините за правене на икономическа наука, или по-общо да мислим и разсъждаваме икономически са много и нито един от тези начини не би трябвало да има монопол.
Днешното състояние на теорията на парите не задоволява — както в теоретичен, така и в чисто практически план. Това е и причината съществуващата теорията за парите да е безинтересна както за практикуващите, така и за студентите. В този си вид теория за парите има нужда от критика.
Съществува едно ясно очертаващо се противоречие. От една страна, когато се погледне историята, всекидневието на парите и практиката на паричния ред — властта и интересите се откриват навсякъде. Явно или неявно те определят движението на паричния ред. Няма съмнение, че различните парични практики, парични режими, режими на валутен курс, и други, са проява на относителната сила на различни актьори и групи, които преследват своите собствени осъзнати, или неосъзнати интереси. От друга страна, когато се погледне в учебниците по теория на парите и банковото дело, властта, мотивите и интересите не се виждат. Там те са скрити зад движението на различни видове прави и криви, зад различни видове оптимизационни модели, зад различни видове балансови и счетоводни записвания.
Така се формира една своеобразна дихотомия, при която теорията на парите е властово неутрална. Властта е воал за икономиката. Нейният анализ е изтласкан в икономическата социология и политологията и това прави теорията за парите немощна, както при обяснението на паричните явления, така и при опитите за тяхното управление и прогнозиране. От тук веднага може да се види, според мен, основната задача, която стои пред паричната теория — да преодолее тази дихотомия като се интегрират парите, властта и интересите. В тази посока е и основната цел на моето изследване - да помогне доколкото е възможно за интегрирането отношенията на власт и политическите процеси теорията за парите и паричните явления. Абстрахирането от властта, от конфликтите и от интересите, е прекомерно нереалистична абстракция при анализа на парите. Моето лично убеждение е, че паричният ред и неговата еволюция, могат да се разберат единствено (макар и това да е трудно) чрез изследване на борбата на интересите и стратегиите, които преследват отделните актьори (дейци), било то индивиди или групи. Защото, традиционно разпространените схващания в паричната теория, нямат почти никаква познавателна и практическа стойност. Агрегираната оценка и моделирането на търсене на пари, предлагането на пари, на общото ценово равнище, на лихвените проценти или пък на валутните курсове, или пък представянето на целите и инструментите на централната банка, ако се замислим, не ни казва нищо за движещите сили и за мотивите на поведение, които стоят зад движението на тези конструирани променливи и параметри. Това не означава, разбира се, че агрегирането на икономически величини трябва да се прекрати и да изпадне от арсенала на изследователя. По—скоро е нужно да се търсят начини те да се използват като допълнителен източник за информация при анализа на паричния процес.
Необходимостта от интегриране на властта и конфликтите в теорията на парите, се вижда като че ли най-ясно в периоди на финансова и икономическа кризаiii. Кризата на парите, на тяхната покупателна способност е винаги съчетана с криза на властта и политическа криза, със смяна на управляващите актьори и групи (или както социолозите ги наричат елити). Такива са примерите от различни периоди на човешката история, било то в национален или международен мащаб, например — паричните кризи в древна Гърция и Рим, паричните кризи през XIV —XV век (свързани с притока на злато към Европа), кризата на финансовата система на Джон Лоу, паричната криза предизвикана от военният комунизъм на болшевиките през 1918 г. и последвалото въвеждане на златния червонец през 1924 г., хиперинфлациите в Европа след първата световна война и опитите за възстановяване на златния стандарт впоследствие, кризите на колониалните парични режими в Африка и Азия, финансовите кризи в Латинска Америка и пост-комунистическите страни и т.н. Финансовите сътресения дават естествен тласък на теорията на парите, който под една или друга форма води до задълбочаване на “неикономическите” обяснения в паричната теория, на нейното вграждане в значително по-широка теоретична концепция (смекчава посочената дихотомия)iv.
Всяка криза води до преразпределяне на собственост, богатства, ресурси и власт. В относително спокойните икономики, намиращи се в стационарно състояние, разпределението на богатствата и ресурсите също е относително стабилно. Затова агрегираната и “обезвластена” парична теория може да даде относително по-добри прогнозни резултати. В този случай, механизмът на обобщаване на индивидуалните парични предпочитания (намерил израз във различните видове парични агрегати и др.) остава относително непроменен във времето. Паричната криза не може обаче да се интерпретира единствено на база чисто парични (агрегирани) показатели. Тя не може да бъде разбрана ако не се стигне на по-ниско аналитично равнище, ако не се идентифицират и изучат актьорите (дейците) в тази криза. Тези актьори никога не са само икономически актьори, а паралелно актьори и в политическия процес, във формирането на общественото мнение, във оформянето на идеологията и т.н. Паричният ред и неговата динамика не могат да бъдат проумени ако не се погледнат от позициите на всекидневното многообразие на конфликти на интереси и борбите за власт. [На този етап на анализ под власт ще разбирам, способността на даден актьор да променя и/или да повлияе върху решенията на друг актьор, така че последният да действа (осъзнато или неосъзнато) според желанието на първия].

2

Пита се, защо властта не е вземана на сериозно (като цяло) от учените-икономисти работещи в областта на теорията на парите? Защо те се „срамуват” от властта в теорията, макар и самите да използват властта веднъж станали практикуващи икономисти.
Причините могат да се търсят р различни посоки — методологически и гносеологически, социологически (интересите на различните групи учени-икономисти) и др. Няма подробно да се спирам на всички тях. Ще разгледам преди всичко проблемите на метода. Те са свързани преди всичко с налагането и трайното настаняване в теорията на парите на парадигмата на общото равновесие, която е своебразно прилагане на метода на социалната физика и механичния позитивизъм към паричните явления. Отделянето на икономиката от социалните науки и превръщането и в социална физика е забелязано и критикувано от различни по възгледи автори, като Вернер Зобарт, Макс Вебер, Фридрих Хайек, Карл Полани, Валтер Ойкен, Норберт Елиас и др. Успоредно с тенденцията към намаляването на хуманитарността на икономиката, през определена периодичност се забелязва една друга тенденция (в рамките на самата икономическа теория)v - икономистите теоретици се оплакват, че не могат да интегрират парите в икономическите си модели, и преди всичко в модела на общото равновесие. Мнозина споделят също, че почти e невъзможно да се интегрират микро-основите на парите в традиционната макроикономика. Ясно е, че не бива да се усуква и е нужно категорично да се заяви, че всичко се дължи на “тоталитарната и всезнаеща” форма на модела на общото равновесие (както в неговата примитивна форма на Валрас, така и в неговите модернизирани форми на Ероу — Дебре, или пък на общото стохастично изчисляемо равновесие (Dynamic Stochastic General Equilibrium Models).
Досега, две са посоките (в рамките на “чистата” утилитарна икономическа наука), в които са правени опити за интегриране на парите в икономическите модели. Първо, на микро-равнище, сведено до “представителен” индивид или индивид-тип (понякога до “представително” домакинство), и чрез разсъждаване в рамките на прост оптимизационен модел, се правят опити парите да се интегрират или във функцията на полезност, или в бюджетното ограничение на избрания агент. Второ, разсъждавайки в рамките на няколко поколения хора (агенти), е възможно, чрез интер-темпоралната оптимизация на различните поколения, да се интегрират парите, които стават средство за трансфер на блага между тези поколения (самите пари са разгледани като “неразвалящо се благо”)vi. По този начин парите получават положителна стойност (>0) в състоянието на равновесие. Или с други думи, доказва се, че ... парите съществуват (!). Тоест доказва се това, което виждаме всеки ден.
От своя страна макроикономиката ни пренася в друг свят — този на държавното управление. Докато анализите на парите на микро-равнище имат повече познавателно значение, то на макроравнище те носят по-скоро практически характер, обслужвайки управлението на държавата и централната банка. Тук паричните потоци са пределно агрегирани, свързвайки предварително дефинирани агенти или сектори, като домакинства, банков сектор, правителство, и другиvii. Това традиционно агрегиране е продиктувано от нуждите на националното счетоводство и икономическата политика. То обаче води до загуба на поведенческата информация за икономическото поведение на актьоритеviii. Ако изменим леко израза на един известен икономист от средата на XIX-ти век, то може да кажем ,че в съвременната парична теория съществува “агрегатен фетишизъм”, когато отношенията между хората се заместват от отношения между различните агрегати. Или, че парите напълно се отчуждават от самите себе си. По-нататък, в учебниците по теория на парите, след като автоматично се изброят традиционните функции на парите, се пристъпва към анализ на търсенето и предлагането на пари, а в последствие към различните трансмисионни механизми и канали, чрез които се предполага, че ЦБ може да повлияе върху паричното равновесие (или директно върху лихвените проценти), а от там върху икономическия растеж (и цикъл) и инфлациятаix. Съвременните дискусии за водене на парична политика (например за това дали инфлационното таргетиране трябва да е целево или инструментално ориентирано, или пък за формите на функцията на загуба, която централната банка трябва да определи, или пък за възможностите да се провежда парична политика „без пари” и др.), които намират отражение в най-новите учебници и монографии, са отново още по-абстрактни, агрегирани и откъснати от реалносттаx. За съжаление, тази „отчужденост” на теорията на парите от живота не се преодолява и от иначе много по-обещаващия синтез в духа на австрийската парична школа, реализиран в учебника на Лари Уайт (White, 1999).
И така обобщавайки може да кажем, че съществуват два типа опростяване при което се губи информация - едното се спуска прекалено ниско до стилизирания индивид, другото се извисява прекалено високо до абстрактните макро-величини.
Няма съмнение — теорията на общото равновесие няма нужда от париxi. По подобен начин тя няма нужда и от власт. Това е така, защото моделът на общото равновесие предполага интегрираност (интегралност) на икономическото пространство. В това пространства него съществуват само индивиди (наречени агенти), които се обозначават чрез приписване на пореден номер, например i = 1…m (често дори се говори за представителен агент, агент тип като i, без нуждата от пореден номер). Всички агенти са еднакви и безлични, или както казва самият Вилфредо Парето (учудващо за социолог като него, анализирал динамиката на властовите елити !) при икономическия анализ няма нужда от индивидите - достатъчни са техните снимки (в епохата на Парето те са били черно-бели !). В този модел икономическите агенти са еднакви, много на брой и атомистични, симетрично разположени спрямо някакъв виртуален център, те не формират групи и коалиции, а икономическото пространството е интегрално и хомогенноxii. Всеки агент е свързан с всички останали агенти, и поради това връзките между агентите нямат аналитична стойност. Защото когато всеки е свързан със всеки, то никой не е свързан с никой („всичко е равно на нищо”). В действителност при тази теоретична предпоставка не може да съществува размяна и търговия, защото последните имат смисъл само между качествено различни индивидиxiii.
Реалният свят е друг. Обществото е взаимодействие от различни икономически актьори, дейци или играчи (не агенти !)xiv, които формират различни групи и коалиции в зависимост от своите интереси и субективни предпочитания за една или друга икономическа дейност. Пространството е накъсано, формират се мрежи, актьорите (хетерогенни, различни) са разположени по-различен начин в тях, с една дума връзките имат значение. Само в такъв реалистичен модел на света, парите могат да намерят аналитичното си място (а и има смисъл да се търси). Няма да споменавам подробно за другите фундаментални критики към модела на общото равновесие: не възможността да отчете необратимостта на икономическото време, на съществуването на несигурност (която не може да се опише с обективни и субективни вероятности), липсата на характерните за човешкия живот постоянните изненади, както и неповторимостта на социалното действиеxv.
Пробивът на новите подходи се усложнява поради един естествен познавателен процес, характерен не само за теорията на парите, а и като цяло за всяка научна парадигма. Той се състои в това, че когато се появят редица нови подходи и идеи, то много бързо те се свеждат до отклонения от традиционната парадигма, а тя постепенно ги поглъща и по този начин ги елиминираxvi. Подобна е съдбата на трансакционните разходи и на асиметрията на информацията и други, когато те се прилагат към теорията на паритеxvii. По подобен начин се развиват идеите идващи от (новата) институционална икономика, теорията на публичния избор, теорията за правата на собственост, на новата политическа икономия, на новата икономическа история и т.н. Към всички тези подходи и теории (в различен момент от тяхното развитие) започва да се прилага методологията на разходи — ползи, който в една или друга форма и степен е проява на общото равновесие и утилитаризма.
В този смисъл недвусмислено е изказването на Оливие Уилямсон, който започва своята станала известна книга със следните думи: “ Противоположно на ранните концепции — където икономическите институции на капитализма са обяснявани чрез класовите интереси, технологията, и/или монополната власт — подходът на трансакционните разходи твърди, че тези институции имат за основно предназначение и ефект да спестят трансакционни разходи” (Williamson, 1985, p. 1). Така, всяко нововъведение в теорията, което потенциално би помогнало тя да се доближи до реалността, е “стерилизирано” веднага по неокласически още в своя зародишxviii.

3

Но ако затрудненията при интегриране на парите в модела на общото равновесие са обясними (плюс пренебрежение към властта), то как ще се обясни липсата на внимание към властните отношения при анализа на парите и изобщо на икономическата действителност в рамките на австрийската либерална традицияxix? Защото, тази (австрийската) традиция винаги е подчертавала ограниченията на общото равновесие. Така поставеният въпрос отдавна ме безпокои. На пръв поглед като че ли е трудно да се даде категоричен отговор.
С течение на времето у мен все повече се утвърди убеждението, че основният недостатък на австрийските модели на паричните явления (например това на свободните пари, където съществува частна конкурента емисия на пари) се състои не в техническите затруднения при описанието на неговото функциониране, а най-вече липсата на отчитане отсъствието на интересите, властта и като цяло на политическия процесxx. Защото в действителност не е ясно как проектът на свободните пари могат да станат реалност, кой ще го подкрепи и кой ще се опита да го спре, кой печели и кой губи от съществуването на този нов тип паричен ред. Макар технически и технологично този паричен ред да е ефективен, то политически и идеологически не е. Подобна липса „на прагматизъм” се открива в многобройните публикации върху появата и разпространението на електроните пари, както и теоретичните моделите за отмиране на парите във класическата им функция като средство за размяна (medium of exchange)xxi. Без да се отчита ролята на интересите и властта, австрийските виждания за парите, според мен, са обречени на ограниченост и неприложимост. Това е и една от основните причини, те да не се примат “на сериозно” най-вече от практикуващите икономисти, а тези, които се занимават с тях се смятат за „ексцентрици” и „дървени философи” . [Отбелязвам в скоби, че привържениците на австрийската школа, които се занимават повече с приложни икономически и парични анализи (такива икономисти са по-скоро изключение), са може би единствените, които все повече и повече започват да търсят начини за интегриране на властта, интересите, и като цяло на политиката в паричните процеси. В този дух са анализите, които прави Стив Ханке за избора на паричен режим в Индонезия в периода на Сухарто (Hanke, 2002) и Курт Шулер за избора на паричен режим в Аржентина след кризата на Паричния съвет (Schuler, 2005). Посочените две статии са обещаващи и могат да послужат за своебразна отправна точка за всички привърженици на австрийската школа, които се срамуват от „конфликтите, интересите и борбите на различните групи”, страхувайки се да не бъдат обвинени в „марксизъм и левачество” (!)].
Разбира се, обясненията за пренебрегване на властовите и политическите въпроси в теорията на парите на австрийците могат да бъдат различни. Като цяло обаче корените трябва да се търсят в самите методологическите постулатите на класическия либерализъм, където естествено (въпреки различията с теорията на общото равновесие), акцентът е поставен върху икономическия индивид, чиято дейност се явява основата на не-планирания или спонтанен ред (било то социален, икономически или паричен ред). Имплицитно се предполага, че не-планираността, не-преднамереността и спонтанността на реда, води до такова състояние на нещата, където всеки индивид, в дългосрочен план, може да се окаже (т.е. съществува вероятност да се окаже) във всяка една властова роля. Той може да се окаже както печеливш, така и губещ, както да управлява, така и да бъде управляван. Или с други думи, властта е разпределена симетрично или нормално (нормално разпределение) между всички актьори в реда (или асиметрията е cross cutting)xxii. Казано по друг начин, в дългосрочен план властта се неутрализира и тогава нейното значение клони към нула (забележете колко сходни са разсъжденията, при доказателствата за неутралността на парите в рамките на количествената теория). Липсата на аналитични елементи на власт и политика в действителност противоречи на принципите на австрийската икономическа школа за различие и асиметрия на актьорите (равенството между тях е процедурно, равенство на възможностите), на конкуренцията и на естествената селекция на актьори и групи. Тя противоречи и на интердисциплинарната същност на австрийското научно направление, изтъквана многократно от нейните представители. Освен това практиката показва, че в краткосрочен план (а от там и чрез „зависимостта от пътя”) властта е не-неутрална по отношение на икономическите процеси (така като и парите не са неутрални по отношение на “реалните величини”).
Според мен е нужно да се докаже (и това е една от съпътстващите задачи на книгата), че австрийската либерална традиция е напълно съвместима с отчитането на асиметрията на властта и на политическите процесиxxiii. Нещо повече, само чрез интегриране на тези нови аналитични разрези, либералната теория би получила ново развитие и би се доближила до реалността, до всекидневието. Само така австрийската теория за парите би имала не само обяснителна и познавателна стойност, но и определено практическо влияние (вече споменах за анализите на Стив Ханке и Курт Шулер). Свободата без властта не може (няма обезвластен либерализъм), властта и свободата са не само напълно съвместими, те са органично свързани, или както посочва Георг Зимел:

„ Чисто негативният характер на свободата като отношение на субекта към самия себе си се допълва по този начин в две посоки и става силно положителен: свободата в по-голямата си част се състои от процес на освобождаване, тя се издига над и срещу дадена връзка и придобива едва като реакция срещу нея смисъл, съзнание и стойност; в не по-малка степен свободата се състои и от властово отношение към други (подчертано от мен, НН), от възможността да се наложиш в дадена връзка, от задължаването или подчиняването на други, в които свободата намира стойност и употреба”. (Зимел, Г., 2002, [1917], с.95).

По друг повод Хайек пише:

“Когато пише (става въпрос за Хегел — бележка НН), че “либерализмът е възгледът, който остава верен на абстрактното, над който конкретното винаги доминира и който винаги се проваля в борбата срещу конкретното”, той (става въпрос за Хегел — бележка НН), вярно описва, че ние все още не сме достатъчно зрели, за да се придържаме продължително време към дисциплинираността на разума, и често позволяваме на нашите емоции да преминат отвъд неговите ограничения.” Хайек, Ф., (1996, с. 45 [1973]).

В интерес на истината, под една или друга форма интересите, политиката и властта винаги са били в обозрението на австрийската школа и либералната мисъл. Примерите са много. Например Джеймс Медисън - един от бащите на класическата либерална теория и бъдещ президент на САЩ, давайки си ясна представа за ролята на властта на различните групи в икономиката, още при написването на своя проект на конституция предлага да се отчитат интересите и амбициите на различните групи, в това число и от гледна точка на техните позиции по отношение на парите (кредитори и дебитори)xxiv. Валтер Ойкен, който също може да се разглежда като част от австрийската традиция в икономическата наука (разбира се с определени уговорки) е достатъчно ясен:

“И днес все още много специалисти по национална икономика нямат поглед и разбиране за това, в каква голяма степен икономическото развитие е изпълнено с брутални борби за власт. Този обаче, който не притежава способността или силата да види това или заобикаля ръбовете, не разбира икономиката ”(Ойкен, В., 2000, [1969], с. 319).

Що се отнася конкретно до паричната теория, то тук интересите, политиката и властта са органична, макар и неразработена част от теорията на парите у Лудвиг Мизес. За него (а и за неговите ученици, Фридрих Хайекxxv, Мъри Ротбърд, Иезус Хуерта Де Сото и др.) функционирането на пълноценния златен стандарт е една от най-добрите възможности за смекчаване, ако не да елиминиране на политическите борби за власт и преразпределение на богатството (преразпределение, което не почива на собствени усилия). За Мизес, инфлацията и дефлацията, кредитната експанзия и кредитното свиване, движението на лихвените проценти и ... като цяло паричните режими, обслужват по асиметричен начин определени групи икономически актьори. Поведението на тези актьори обаче не е изследвано подробно от Мизес, а и те са агрегирани пределно общо, например, — кредитори и дебитори (правителството включително)xxvi и т.н. В предговора към английското издание на своята монументална книга за парите и кредита, Мизес отбелязва:

“... ясно е, че всяка група от хора ще се обяви за такива методи (НН: става въпрос за пресмятане на покупателната способност на парите), които най-добре служат на техните собствени интереси. В момента, когато манипулирането на покупателната способност се обяви за легитимна цел на паричната политика, въпросът за равнището на което тази покупателна способност ще бъде фиксирана, ще придобие силно политическо значение....Зависимостта на стойността на парите от производството на злато, означава най-малкото неговата независимост от политиката на деня.” (Mises, L., 1980, [1952/1934/1912]). p. 27).

При анализа на последствията от промяната на разменната стойност на парите в пространството и времето (характерно за инфлацията и дефлацията), както и при анализа на паричната политика, Лудвиг Мизес поставя акцент върху преразпределянето на доход между отделните групи агентиxxvii. Няма съмнение, че Мизес вижда органичната връзка между борбата за преразпределение и паричните явления:

“Икономическите последствия от промените в стойността на парите са детерминиране не от техните причини, а от природата на тяхната бавна промяна, от човек към човек, от класа към класа, от страна към страна. ... ние ще намерим, че резултиращото постепенно намаление на стойността на парите представлява един от основните мотиви на групите които диктуват повишаването на цените”. (Mises, L., 1980, [1952/1934/1912]), p. 242)

Цялостна теория за интегриране на икономическата и паричната промяна с борбата на различните групи обаче липсва. Това се дължи на факта, че разбирането на Мизес за икономическа наука не включва политическите аспекти, политиката е “извън” икономиката:

“Не е дело на науката да критикува политическите цели на инфлационизма. Дали облагодетелстването на дебитора за сметка на кредитора, дали улесняването на износа и за спънка на вноса, дали стимулирането на производството чрез трансфер на богатство и доход към предприемача, ще бъдат препоръчани или не, са въпроси на които икономистът не може да отговори. С инструменти на паричната теория, само, тези въпроси не може да бъдат осветлен, доколкото изобщо това е възможно с други части от апарата на икономикса. (Mises, L., 1980, [1952/1934/1912]), pp. 261-262)

Връщайки се още по-назад в праисторията на австрийската парична школа, забелязваме, че обвързването на движението на паричните потоци с това на борбата на интереси, може да се открие у Ричард Кантийон (1680-1734), който критикувайки финансовата пирамида на Джон Лоу казваxxviii:

“Тогава е несъмнено, че Банката заедно със съучастието на Министъра е способна да повиши и да поддържа държавния дълг и да намали лихвените проценти в държавата, за удоволствие на Министъра, като това се прави дискретно, с цел да се изплати държавния дълг. Но тези манипулации, отварящи врата за натрупване на големи богатства, рядко са предприемани за единствената полза на държавата, а тези, които участват в тези акции, са като цяло корумпирани” (Cantillon, R., 1755, p. 323)xxix.

4

Да погледнем към българската икономическа наука. Симеон Демостенов (1886 - 1968), може би най-изявеният представител на субективната и либерална икономическа школа в България също разглежда в своите трудове значението на властта, като и на борбата на групите и класите. За съжаление това отчитане не е органично интегрирано в неговата икономическа теория, и особено в теорията на парите. Няма съмнение, че включването на анализа на съсловия, класите и интересите в неговия основен труд “Основи на теоретичната икономия” (1946) е плод на обстановката, в която авторът живее. От една страна борбите и конфликтите в икономическата сфера (в света и в България) не могат да се отрекат - те са факт. От друга страна - марксистката и около-марксисткото политикономия отдавна е направила от тези борби свой основен обект на анализи и е получила конкурентно предимство. В началото на първия том (Общо учение за стопанството), Демостенов се опитва да разграничи категорично стопанския от социалния строй :

“Стопанският строй в обществото не трябва да се смества със социалния строй в обществото, понеже за първия е съществен характерът на отношенията, които съществуват между отделните стопанства, а за втория е съществен характерът на отношенията между отделните личности, доколкото в тези отношения се проявява господство на едни лица и подчинение на други и доколкото, следователно, може да се говори за различна степен, в която е осъществен в дадено общество принципът на равенството и на неравенството” (Демостенов, С., 1946, с. 114)xxx.

В последствие, обаче Демостенов интуитивно чувства, че субективната школа е съвместима с обективната борба за власт в икономическата дейност и че трябва да се даде обяснение на тази борба за власт. Това е и причината той да включи цяла глава, в която подробно прави дисекция на съсловията, класите и групите, от гледна точка на техните икономически интересиxxxi. Така, в определен смисъл, той си противоречи (с посочения по-горе цитат) като казва:

“... ние се интересуваме от такива форми на господство и подчинение, при които известни лица или известен слой получават възможност да се ползуват при своята стопанска деятелност и то — за своите лични интереси — от труда и силите (а понякога и от имуществото) на другите хора. (Демостенов, С., 1946, с. 114). Или “ Преместването на богатствата става понякога по силата на естествен и постепенен ход на развитието в социалните и стопанските явления. Това само по себе си привежда понякога към прекомерно засилване на една класа и към отслабване на всички други класи и незабелязано поставя обществото в едно такова положение, че някои от неговите членове стават господари, а мнозинството се превръща в слуги. Обществото, по такъв начин се преобразява постепенно, безсъзнателно, даже въпреки действащите в него закони, само поради непобедимата сила на нравите и могъществото на интересите. (Демостенов, С., 1946, с. 224). “ Господстващите слоеве са използвали своята духовна и гражданска власт, за да осигурят за себе си също и най-голяма стопанска власт, като са станали едри земевладелци, господстващи над множество роби и крепостници” (Демостенов, С., 1946, с. 218).

Демостенов обяснява появата на крепостните контракти (което е поява на институция) чрез взаимодействието на интересите на отделните актьори:

“Взаимните интереси на колоните и на собствениците са довели до обичая да се сключват контракти за неопределено време или даже за вечни времена”. (Демостенов, С., 1946, с. 226)
И като цяло:

“Струва ми се, че тук ние попадаме в една противоположна крайност, защото надали е възможно да отричаме съществуването на известно трайни групови интереси и конфликти между тези интереси. (Демостенов, С., 1946, с. 257).

За съжаление, теорията на парите и на паричните системи, която е изложена подробно в третия том (Учение за размяната), е сведена по-скоро до парични техники и технологии, и в много редки случаи се говори за отделните групи агенти, главно свързани с процесите на инфлация.
Но да се върнем към основната тема на нашия анализ Тук е мястото според мен да напомня, че настоящето изследване е по теория на парите, тоест позицията от която гледам е тази на изследовател, който познава по-добре паричните явления и паричния ред, а не толкова методологията на науката и социологията. Затова тук всички общи разсъждения в областта на методологията, както и излагането на някои социологически и политологически категории имат само помощно значение. Моето разбиране е, че преди да се направи опит да се интегрират паричните явления в общите човешки явления, е нужно разширяване на полето на паричната теория само по себе си. Тоест в теорията на парите трябва да се внасят идеи и концепции, а не да се изнася от нея в другите области. Символично казано - “търговският дефицит” на теорията на парите в рамките на науките за обществото е нещо хубаво и обещаващо за нейното развитиеxxxii.

5

Основните задачи на настоящето изследване могат на първо време да се обобщят по следния начин, представени във формата на твърдения, предположения и хипотези. Тъй като напълно си давам сметка за ограниченията, които стоят пред учения в науките за човека (особено що се отнася за доказването им, било то емпирично или чисто логично), както и за споровете по повод на тези ограничения, ще формулирам основните положения по скоро като предположения и твърдения, отколкото като категорично проверяеми хипотези. За разлика от хипотезите, твърденията не винаги има нужда да бъдат доказвани. Доколко вътрешната логика на анализа (изложена във първата част) и/или емпиричните илюстрации на еволюциите на паричните редови (представени във втората част) помагат на моите твърдения, това оставям на читателите да преценят. И така, твърденията са следните:
Твърдение 1. Микро и макро теориите за парите са изключително “постни” и нереалистични. Разбира се някои теоретични постижения могат да се използват но само ако се интегрират в рамките на понятието за паричен ред. [На този етап на изложение, под паричен ред ще разбирам, това което пределно общо е дефинирано от Валтер Ойкен като порядък:

“Стопанският порядък на дадена страна се стои от съвкупността на съответните реализирани форми, в които протича ежедневно икономическият процес” (Ойкен, 2001, с. 118, [1969])xxxiii.
Паричният ред обхваща не само формалните парични практики (паричен режим, режим на валутен курс и др.), но и неформалните (парична субституция, парични обичаи, традиции на плащане и др.). Паричният ред е частен ред, под-ред, който органично е вплетен в общия стопански (и социален) редxxxiv.]. Според мен не са възможни и не са ни нужни отделно философия, социология и икономика на парите - нужна ни е теория(и) на парите, която да обхване в единство паричните процеси.
Твърдение 2. Паричният ред не е черна кутия (както за съжаление се смята дори в рамките на австрийската теория). Той може и е нужно да бъде аналитично представен. Разбирането на паричното пространство и паричния ред, може да се улесни само ако се дефинират неговите понятийни компоненти. Между тях като основни биха могли да се обособят следните компоненти: (i) парични елементи, (ii) парични връзки и (iii) паричен процес. Подробното разглеждане на всеки от тези аналитични компоненти дава възможност за нови теоретични и емпирични изследвания в областта на парите.
Твърдение 3. Добър начин да се разбере еволюцията на паричния ред е той да се разглежда като борба и конфликта на интереси между отделните актьори и групи от актьори (в рамките на реда) с цел преразпределяне на собственост, богатство и благаxxxv. Този подход, основен на интересите и конфликтите (без разбира се да ги хиперболизира) не е в противоречие с икономическата наука, а по-скоро със същественото разбирането, че последната се свежда до абстрактно и механично пресмятане на разходи-ползи на ниво индивид. Икономическата наука не може да се абстрахира от това, което виждаме всеки ден и да го остави на социологията. [Въпреки, че не подлагаме на съмнение, възможността по различен начин да се прави икономическа наука и да се мисли икономически.].
Твърдение 4. Парите и властта могат аналитично да се разберат само ако се обвържат с несигурността и ограниченото знание на отделните актьори. Те са едни от най-мощните канали (или средства) за преразпределения на собственост и блага. Еволюцията на паричният ред (особено промяната на паричният режим) е отражение на асиметрията на властта на отделните актьори (обусловена от различния контрол върху несигурността). Актьорите се борят и кооперират, и по този начин чрез паричния ред постоянно се преразпределят блага и достъп до ресурси. Ако се съблюдава тази логика може да се мисли, че властта и парите са вторични по отношение на групите и техните интересиxxxvi. [Не случайно редица антрополози и историци на парите смятат, че групите, и особено разделянето на кредитори и дебитори, предхожда появата на парите и пазара. В този смисъл парите и паричните режими в техните конкретни форми, са механизми на взаимодействие на тези групи според техните интереси и относителна сила, начини за преразпределяне и легализиране на богатството. Ясно, е че това подлага на изпитание теорията на парите, според която парите произлизат от затрудненията на бартера, и като цяло субстантивната (металическа) теория на парите за сметка на номиналистката теория (парите - знак), като вече не кредитът произтича от парите, а те от него. Разбира се до голяма степен тази логика зависи от нашите дефиниции за пари (дали протопарите, даровете са пари?), за пазари и др. Като цяло обаче такъв интердисциплинарен подход дава възможност за по-голяма реалистичност на теорията на парите, когато се отчитат не икономическите фактори].
Твърдение 5. Паричният ред е винаги непланиран и непреднамерен ред. Той се движи към все по-голяма комплексност, въпреки опитите за насилствено опростяване от страна на държавата. Редът е толкова по-комплексен, колкото по-абстрактни са правилата, от които той се състои. Комплектността не прави паричния ред по-нестабилен и по-уязвим. Напротив, тя го прави реда по-стабилен, по-устойчив, и по-самоподдържащ се. Интегрирането на властта, политиката и борбата на интереси, не противоречи на либералната му същност. Либерализмът (в случая в сферата на парите) може да бъде разбран интердисциплинарно и комплексно, а не чрез редукция до неговата икономическа интерпретация. Мансур Олсън например говори за „втора невидима ръка” — тази на властта:

“Такава невидима ръка — трябва ли да я наричаме невидимата ръка от ляво?- която кара „заобикалящите” (encompassing) интереси да използват своята власт, най-малкото в някакво отношение, в съответствие с обществените интереси, даже когато предлагането на публични блага не е част от намеренията им. Тази невидима ръка, не е позната и дори е контра-интуитивна за разлика от невидимата ръка от времето на Адам Смит, но това не означава, че тя е по-малко важна (Olson, M., 2000, p. 13).

Твърдение 6. Тъй като стопанският процес е контекстуален, то паричният е също такъв. Контекстният подход (анализ в определено пространство и време) съчетава в себе си както абстрактно логическото, така и конкретно-историческото (двата познавателни подхода при излагането на парите не си противоречат). При анализа на всеки паричен ред, трябва да се подхожда конкретно, като разбира се аналитичните конструкции остават в сила. Всеки нов конкретен случай обаче ни дава възможност да обогатим своя аналитичен инструментариумxxxvii. Всеки паричен ред има както национално така и интернационално измерение, които се преплитат, и които могат да се разграничат единствено за аналитични нужди.
И така, логическата последователност на настоящето изследване е следната. В първата част са представени теоретичните основи на паричния ред, така както ги виждам. Първа глава и втората глава са посветени съответно на елементи и връзки на паричния ред — парично пространство, парични мрежи, парични актьори (тяхната индентификация, интереси, цели и стратегии), парична власт, парични връзки и др. Докато първата и втората глави разглеждат паричния ред в статика (което по-скоро е една абстракция), то третата изцяло е посветена на развитието, на еволюцията на реда, т.е. с паричния процес. Обособени са основните движещи сили и форми на паричния процес, през призмата на борбата на интереси на отделните актьори и групи. Тук са изведени и двата основни ефекта на паричния процес, а именно Ефект на Кантийон (показващ как движението на парите преразпределя богатства между актьорите), и ефект на Олсън (показващ как борбата на актьорите води до промени в паричните институции). Изложени са основните стратегии-типове, както и типовете парична промяна (в рамките на паричния ред).
Втората част e посветена на възможностите за емпиричен анализ на паричния ред. Глава четвърта се занимава с трудния въпрос за емпирична оценка на теоретичния модел, с начините да са измерят властовите процеси в областта на паричния ред, както и с това доколко е възможно традиционните парични статистически данни да се използват при емпиричната оценка на конфликта на интереси в областта на парите. Своебразен инструментариум за анализ на паричния и властови ред дава теорията на графите. В пета глава като илюстрация на предложената теория е представена финансовата криза и радикалната смяна на паричния режим в България през 1996/1997 година, когато дискреционната парична политика на централната банка бе заменена със статичните принципи на паричния съветxxxviii. Този исторически случай дава възможност за разсъждения върху особеностите на пост-комунистическия паричен ред. В края на изследването обобщавам това, което съм направил и дискутирам теоретичните и емпирични проблемите на паричния ред, които предстоят да бъдат решавани и изследвани.